cloudygutter: ноември 2013

Съседката отгоре пере чаршафи всяка сутрин.

Точно в седем. А може би във осем.

В зависимост от часовия пояс.

Битието й се е изтъркало до бяло.

И при натиск ще се сцепи по средата.

Тя пере живота си.

Наивно, постоянно, със упорство.

Чаршафите реват притиснати във ваната.

Петната се оттичат във канала.

Обезсрамени, бледи, кротки, се спускат по тръбите.

Петната от чаршафите се раждат.

Или умират /всъщност е едно и също/.

Важен е шумът. На центрофугата, която те изтисква.

Смила те. Изпира те от всичките петна.

Покорно се изнизвам през вратата. Заключвам бавно.

Връзвам си обувките по стълбите.

Шумът остава някъде отгоре,

докато слизам тичешком.

Усещането всъщност е подобно –

като това, което чувстват и петната –

оттичам се в канала.

И вече ми мирише на лайна.

Една случка от събота, на пръв поглед нищо и никаква случка с малката ми племенница, ме наведе на много интересни размисли. Тъй като племенницата ми е доволно малка /година и четири месеца/, случката сама по себе си не е нищо особено и може да бъде подмината, както много други случки с подрастващи, които опознават света и търсят своята гледна точка към него, учат се да използват света и тялото си, и прочее. Много е възможно някой ден да й разказвам тази случка и двете да се смеем искрено на желанието й да седне. А ето и какво се случи всъщност. Траяна, така се казва тя, играеше на пода в кухнята на родителите ми. Играчките бяха разпръснати около нея, както става винаги, когато играе малко дете – хваща едно, сетне го пуска и хваща друго, и така нататък. Погледът й попадна на малко столче, пластмасово столче от детски комплект високо не повече от три сантиметра. Без никой да й подсказва за употребата на тази малка вещ, тя реши, че трябва да седне на столчето. С искрено и неподправено желание Траяна сложи столчето на земята и опита да седне на него. След два опита може би разбра, че то не й е по мярка и се отказа, поне засега. Може би друг път ще опита пак, кой знае. По-късно през деня странно стечение на обстоятелствата ни отведе в Икеа със смътното желание да купим детско столче за нея. Истинско детско столче. Но това вече е без значение и затова тук тази история прекъсва за малко. Може би трябва да кажа, че тя вече СЕДИ на разни столове и поне според мен се справя завидно с нелеката задача да бъдеш човек. Сега ще прескоча към другите две страни на историята.

През пролетта на 2012 година имахме занятие в университета, част от магистърската програма по творческо писане, в която се дипломирах наскоро. Най-общо казано, лекцията беше върху интерпретацията и възможната й необятност, и тогава Проф. Стефанов предложи интересен експеримент в тази насока. Създаде импровизирано стихотворение със заглавие „Стихотворение”, много кратичко стихотворение, чийто текст гласеше единствено „Вземи стола”. Предложи ни възможността да напишем текст-тълкуване върху това стихотворение. Според мен експериментът се оказа повече от успешен. Тогава аз написах текст в насока, за която дори не подозирах колко актуална ще се окаже през следващата година, тоест 2013 и особено във втората й част, а именно месеците от лятото насам, та до днес. От лятото насам цяла България говори за един стол, за един пост, а всъщност наскоро столовете, постовете станаха два. Два – централна тема на разговор и още двеста и четиридесет плюс още малко гравитират като въпросителни около този казус за you-know-who. Гравитират дотолкова, че в момента СУ е окупиран или може би трябва да напиша УкОпиран. Честно казано не съм сигурна кой от двата варианта за изписване е по-коректен в конкретния случай. Честно казано не съм сигурна за нищо в конкретния случай, освен за едно, единствено нещо. Когато моята племенница се опита да седне на чудовищно по-малкото от размерите й столче, тя бързо разбра, че това няма как да стане. Че столчето може да се счупи. Опита два пъти, за да бъда честна. Дали поради детска разсеяност, дали поради ясното убеждение в главата й, че няма да успее да седне, да се закрепи, дори да вечеря седнала на този стол, тя разумно се отказа и се захвана с някаква друга детска дейност. Мъдър избор, бих казала. Това, което остава е повече хора, имам предвид големи хора и в двата смисъла на „големи”, да проумеят несъдържателността на исканията и претенциите си. Но тук аз съм доста скептична. Докато столчето наистина не се счупи, ама да се счупи силно, с трясък, който да отекне до Варна, Бургас и Малко Търново, тези хора няма да се откажат да седят по тези столове. Столовете са сладки, удобни и те могат лесно и без кой знае какви последствия да размахват пръст от тях, дори при възможност телесата им така да се сраснат с тези столове, че да не могат никога, never, да се измъкнат от тях цели. Тъпото е, да, наистина е тъпо, че те са ни взели в скута си и ни дундуркат като бебета, на които предлагат лесни и удобни залъгалки. Да, добре, господа и дами, СУ ще бъде затворен, кръстовищата ще бъдат затворени, само и единствено защото вие си пазите столчетата като деца, на които отказват любимата им играчка. Още по-ужасното е, че правите това с претенциите да сте можещи, големи и разумни хора. А всъщност последствията от вашата игра на власт са чудовищни. Много по-чудовищни от това Траяна да беше счупила столчето. Защото тя седна върху столчето, а вие седите върху нашите глави.

Някой друг път ще кача онзи текст, за който става въпрос по-горе. Той просто е отвличащ вниманието от основното – кой къде седи днес в България и защо е там, а не другаде.

cloudygutter

неделя, 24 ноември 2013 г.

Един текст за "Пътят на мравките"

binar.bg

вторник, 5 ноември 2013 г.

..

петък, 1 ноември 2013 г.

За столчетата

неделя, 24 ноември 2013 г.