.....................

Тогава кожата ми ще се вцепени...
ще бъде като кожа върху тъпан..
твърда, непрозрачна

съвсем гротескно материална.

Очите ми ще станат стъклени..
прекрасни лещи за изгубени лъчи.

През тях светът ще преминава
неподреден, осуетен. Забравен.

Но не сега. Тогава.

Смъртта на автора

....: от лингвистична гледна точка Авторът не е нищо повече от този, който пише, също тъй както аз е този, който казва аз: езикът допуска "подлог", а не "личност" и този "подлог", празен извън самия акт на изказването, който го дефинира, е достатъчен да "удържа" езика, тоест да го изчерпва.

Ролан Барт "Смъртта на автора"

* * *

Големи и малки,
и черни и сиви.

Всякакви
чадъри прииждат
от другия край на нощта.

Вали механично,
поройно,
тържествено.

Като истина.

Дано да удави света.

* * *

Тогава виждах как калта се стеле
към лицето..
летяха пръски кал към нищото,
което трябваше да бъде моето лице
и се удавяха във него
като в черна дупка..

Вървях по тротоари,
под краката ми
отделните парчета плочки
сглобяваха гигантски пъзел
от нищо.

Но всяка крачка,
всяка малка крачка
съграждаше
по малко
от този пъзел,
който не познавах.

Сега го гледам с учудване
и с колебание
и все пак продължавам да го питам:
Кое си ти лице и откъде са тези
пръски кал по тебе?
То мълчи.
Отказва да признае, че е мое.

* * *

Издишахме лятото.
Почти го изкашляхме.
А беше полепнало по алвеолите,
по артериите,
беше вътре във плазмата.

Всяка клетка бе лято.
После издишахме.

Малки облаци пара
падаха в локвите
и потъваха там.

Като кораби.

Съновидения по Маркес

За мой голям срам или дори не срам, а по-скоро съжаление, неколкократно започвах в предишни години и ситуации да чета „Сто години самота”. Но само започвах. Последното започване се осъществи в началото на последните десетина дни, но естествено отново бях възпрепятствана от хиляди малки и по-големи пречки – работа, английски, рождени дни, сънища и така – все в тоя дух. Краят на моята одисея дойде вчера, когато подвих опашка и се прибрах в къщи да боледувам достойно. Първите няколко часа от боледуването ми бяха съвсем недостойни поради обичайните грипни неразположения.

Но когато се почувствах и на йота малко по-добре, обичайното желание да чета дори когато сънувам надделя и просто пуснах киндъла, за да видя до какво ще ме доведе Маркес. И смея да твърдя, че се получи необичайна смесица. Разплетох я преди няма и час. Но всъщност вчера, вчера беше четенето-бълнуване. Маркес влияе много повече, когато го четеш с температура и постоянно втрисане и не знаеш накъде да се обърнеш, за да ти е по-удобно. А с котка в краката четенето отива още по-далеч.

Чета. Заспивам. Чета. Заспивам. После пак. И пак. Докато спя сънувам своебразно продължение на историята, което свареният ми мозък твори. Докато не се почувствам докрай потопена в оная история, в оня свят на хора, умиращи по странен начин и възкресяващи се също по странен начин. Думите, които чета вече имат оная грандиозна и неумолима сила на безсмъртна литература, която само Маркес може да напише и само аз мога да прочета в състояние, близко до наркотично бълнуване. Когато се събудих днес, единственото, което исках беше да допрочета остатъка. Защото повече от всичко исках да разбера колко още има. А още-то всъщност е безкрайно и Маркес го доказа.

Представете си човек, забол глава в една книга /или в един Киндъл – в моя случай/, около който се трупат във възходяща прогресия използвани „салфетки-нособръски”. Не е приятна гледка, особено когато човекът се вдига постоянно, за да мрънка на себе си, че всичко го боли, да си мери температурата и да се чуди от какво, аджеба, да си направи чай, че да му стане по-добре. Тъжна гледка, да.

Но вие никога и при никакви обстоятелства не можете да си представите какво става в главата на този човек, когато седне и се потопи в тоя свят от думи. Защото светът, изграден от думи е различен – понякога той може и се превръща в реалност, независимо от личното състояние на четящия, неговите проблеми и дори от температурните разлики на тялото, които то отчита неумолимо с главоболие и обща отпадналост. Казват, че литературата е сукцесивна /тоест, работи на принципа едното след другото при изграждането на образи, най-общо казано/. В конкретния Маркесов случай дори това не е напълно вярно. Може би тук е силата на прословутия магически реализъм, чийто най-ярък представител е Маркес /поне така казват/. Всъщност единственото подобно четиво, което ми е попадало беше „Нашествието на дивите гълъби” на Луиз Ърдрич. За нея можете да научите повече тук: http://www.theparisreview.org/interviews/6055/the-art-of-fiction-no-208-louise-erdrich
Книгата на Маркес ме омагьоса толкова, колкото преди няколко години ме омагьоса и Луиз Ърдрич. Но тогава четях настървено и бързо, с напрежение в главата. Сега четох много по-бавно и много по-устойчиво. Много по-осъзнато дори. Изумявах се на половинстраничните изречения, както преди време се изумих от същото у „Среднощни деца” на Рушди. Изумявах се и се радвах на финия начин, по който чертае героите си, метафоризира ги, стилно ги категоризира и им дава дихание, което достига до мене, единствено през добрия превод на думите, сравним по майсторство с майсторството на Маркес.

И всъщност героите, образите, дори не са сукцесивни, тоест те не вървят един след друг, или само привидно вървят един след друг, за да очертаят историята на рода Буендия. Общото впечатление от прочетенето ми доказва, че всъщност всички образи вътре се вплитат в един огромен образ на епоха, превърнала Латинска Америка в това, което е днес. В един огромен образ на самотния човек, впримчен в каскадата на живеенето, без определен изход от нея, осъден на постоянно и магично повтаряне на грешки, безпътица, истина и неистина за нещата, които е осъден да преживее. Впримчен в шантавото и магично обясняване на прости факти. Впримчен в едно постоянно повтаряне на абсурдността на живеенето и умирането. И на тяхната своеобразна красота, която поради законите на човешкото късогледство, понякога и всъщност често, не долавяме, когато просто живеем.

Трябва да призная, че дори сега, когато цялата книга ми е сравнително прясна в главата, просто губя връзката и не мога да определя колко поколения описва тя. Невъзможно е за определяне, както е невъзможно да определиш колко яйца си изял на закуска на този ден преди една година. Както е невъзможно да определиш какъв си бил преди десет години по същото време. Невъзможно е за определяне, толкова колкото е невъзможен дори и самият живот в основната му функция – живеене. Затова и всички се казват или Аурелиано, или Хосе-Аркадио или Ремедиос, с различни вариации на имената – за да ни объркат и да ни поставят в положение да се питаме – колко всъщност време е минало и не са ли всички те просто проявление на един и същи човек. Единствената, която пронизва цялата история е Урсула, с нейната непоколебима готовност просто да живее, дори когато е „на тъмно”. И може би Пилар Тернера, с нестихващия смях, който накрая се превръща в нещо като „гукане на гълъбици”. И така, за да се случи най-накрая предвиденото и написано много отдавна в пергаментите на Мелкиадес – да се свърши всичко и може би – отново да започне да се съгражда.

Обаче е важно, за който не е прочел книгата. Не чакайте да ви тръшне грипът – тя е достатъчно магична и ще предизвика шантави съновидения без да е нужно да покачите телесната си температура. Тя е грозна, красива, протяжна история, която може да се съдържа както в сто години, така и в един ден – просто история на човешката самота. Такава каквато е по изначалност и предвиденост.

Пътят се протегна пред мен
и почти успях да го хвана.
Видях моравото му тяло
да се гърчи отпред.

И това беше всичко.

Точка,
запетайка, съмнение
за път, за посока,
за нещо…

морави капки
изстиват..

всичко е незначително..

абсолютно
и истинско.

Пътят не.

Той е морав.

„Африканеца” и магията на спомена – Жан-Мари Гюстав льо Клезио

Днес, когато целият възможен свят /или почти целият/ е обходен и опознат, днес, когато, ние, постмодерните хора, продължаваме да се питаме за смисъла на живота, за границите си. Днес когато тези граници са все по-размити, все по-неустойчиви - литературата продължава да ги търси и да ги преоткрива, да ги поставя в своите полета на влияние и прочит.

В днешното глобално село нещата стават все по-близки, но едновременно и по-далечни. Понятията ни за тях се размиват, подлагат се на лицемерничене /ако мога така да се изразя/, на изкривяване. Привърженик съм на едно особено схващане – самият индивид изкривява спомените за себе си, в някакъв смисъл умишлено ги пренаправя, фантазира за спомените си. Съзнанието му ги проиграва многократно – цели или само откъслеци от тях. И ги превръща в друга истина.

„Африканеца” е книга-спомен. Не е литература в истинския смисъл на думата, по-скоро е биографичност с елементи на литература. Този факт, въпреки скромния обем /стотина страници/ превръща текста в красива и тъжна изповед.

Книгата е спомен за бащата на писателя, лекар в Африка за повече от двайсет години, с когото той се среща след осем години живот във Франция, точно във времето на Втората световна война. Тогава се среща и с Африка, с нейната магия и противоречия, с войните, глада, болестите и всичко съпътстващо живота там.

„Африканеца” в голяма степен е опит за прочит на лекарската професия, практикувана в такива условия, опит за прочит на неимоверните усилия, които един лекар полага, за да запази себе си и другите. Опит за прочит на упадъка, съпътстващ Африка в късния колониален и постколониалният й период. Опит за прочит на магията, която този континент съдържа в себе си и може би вече я е загубил. Болестите, гладът, несигурността, войните, подклаждани от бившите колониалисти, СПИН-ът, издудите коремчета на децата, човечността, която се съдържа в спомените и която няма как да бъде изкривена. Силата на текста не се съдържа в тежки и мелодраматични описания на живота там – не. По-скоро тя е в описанията на тази земя, пръстта, бурите, мълниите, усмивките, игрите на детството, страховете на детството. Откровеността дори.

Литературният белег върху творбата се полага от описанията на ранните години на родителите на льо Клезио, когато той не е бил роден, когато войната не я имало, когато всичко по света е било различно, коренно различно от сега. Връщането на лентата назад чертае и тежкия път на Африка, след оттеглянето на европейските сили. Оттеглянето обаче съвсем не е оттегляне. Напротив. Всички знаем какво се случи с тутси и хуту в Руанда и Бурунди и кой е първоизточникът на проблема. Този свят, за който говори Льо Клезио продължава да съществува там някъде – друг, различен от познатия ни. Земята е същата там – небето също, но във въздуха на Африка винаги е витаела магия. Особено за едно малко момче, което попада там и се среща със своя баща – Африканеца. А тази среща – с Африка, с авторитета на бащата, неминуемо очертава и пронизва целия му път като човек и писател.

Лекарите, както и писателите, не мога и не успявам да си представя като хора. Те са особена порода съзнания, изградени с много упорство и много себеотрицание, с много дисциплина и светоусещане. Тези породи хора, тези особени съзнания, работят на различни полета на човешкото – едните лекуват душите, другите лекуват телата. И през тях човешкото минава по особен, различен начин. А когато те се срещнат на територията на Африка, на територията на литературата, както в тази книга, се получава сплав от желания, противоречия, съдби, тъга, магия, усещане за аромата на пръстта, точно преди буря, за цвета на небето, когато над Африка има мълнии. Усещане за смисъла на живота ни, за исканията и търсенията, за намирането и загубването. За смъртта и живота, тези две толкова приличащи си категории, които често ни плашат еднакво много.

Книгата е силно документална, въпреки литературната нишка вътре, от която льо Клезио няма как да избяга. Документалността е подкрепена и от фотосите от личния архив на писателя – снимки от Африка отпреди повече от половин век – такава каквато е била тогава. А тъгата в нея се усеща отчетливо – тъгата на остаряването, тъгата на промяната, на придвижването на нещата напред в едно огромно въртене на колелото на живота. Тъгата, която всички усещаме, когато нещо преминава и ние почти успяваме да го уловим. Почти.


Жан-Мари Гюстав льо Клезио е Нобелов лауреат за литература за 2008 година. Прави своя литературен дебют много млад, едва на двайсет и три години, с романа „Протоколът”. След преглед в Интернет, установих, че твърде малко е превеждан на български и попаднах на „Африканеца”. А оттук – и на една голяма история, разположена на страниците й. Толкова голяма, колкото е земята на Африка.

хах... започвам съвсем спонтанно, пък да видим какво ще излезе